На този извечен въпрос отговаря френския психолог Кристиан Оливие.
Свършва ли любовта с брака?
Зависи - отговорът на този въпрос не е никак еднозначен. Има партньори, които, след като се опознаят и приемат различията си, продължават да ценят качествата си и да толерират недостатъците си. Те вече не са влюбени, не си правят илюзии един за друг, но се обичат дълбоко и смятат, че могат да живеят заедно. Бракът няма да внесе големи промени в любовта им. Те ще го схващат като повод за изграждането на семейна и социална клетка, в която детето ще се появи при благоприятни условия, защото то се нужда е най-вече, още от първите си дни и в еднаква степен, от
присъстващи баща и-майка. Дори любовните мечти да са се поизпарили през съвместния живот, партньорите ще открият нова симбиоза чрез дете, което за тях е най-напред Ти и Аз, а сетне постепенно се превръща в "то и ние". Със или без брак, такова е обичайното развитие на симбиозата в човешката любов: Ти и Аз, после Ти и Аз във детето ни и накрая Ти и Аз със детето ни. Симбиозата сменя окраската си, но
винаги присъства и сплотява двойката.
Състоянието на влюбеност не може да се съхрани вечно.
Затова тези, които искат да живеят постоянно в интензивна симбиоза, особено ако тя се гради на секса, ще трябва нееднократно да "започват отначало", за да преоткриват и изживяват като ново и непознато очарованието на любовта ...
Има и такива, които след няколко месеца или години съвместен живот приемат все по-зле своите различия. Ако партньорите проявяват желание на всяка цена да "променят" другия, вместо да го приемат такъв, какъвто е, те не бива в никакъв случай да смятат, че бракът ще подобри отношенията им или че ще им донесе това, което нямат, тоест достатъчно общи неща, за да изживеят заедно живота си. Те не бива също да си въобразяват, че детето ще е ничията земя, на която ще се срещнат! Тъкмо напротив, в някои случаи детето ще е живият терен на сблъсъците между родителите ... И раздялата им ще изглежда още по-неизбежна.
С други думи, бракът не е идеалното решение за всички.
Някои хора ще открият в него непреходна привързаност, други ще го чувстват като затвор, от който постоянно ще търсят начини да се измъкнат, дори ако го сторят едва след години. Така те ще са изживели продължителен период нанезадоволеност, която ще предадат на децата си, създавайки им невярна представа за живота ...
Може ли да се каже, че за такива двойки разводьт е добро решение ?
За тях той, разбира се, е добро решение. Но обикновено хората се развеждат прекалено късно, след години конфликти, които постепенно минират уважението помежду им, така че в деня на раздялата те неволно принуждават детето си да отхвърля ту едната, ту другата си половина. Богатството на детето, в което се съчетават две различни личности, мо же да се превърне в катастрофа, когато всеки от родители те отхвърля в детето си всичко, което прилича на другия ...
Целият проблем се състои в това дали партньорите ще съумеят да се разведат така просто, както са се оженили, тоест като установят и съобщят на близките си, че бракът им е несполучлив и затова ще бъде разтрогнат.
Ако разводът е толкова труден, то е, защото повечето хора го смятат за нещо лошо.
Подкрепяни от обществото при сключването на брака си, сега партньорите се оказват
изоставени и порицани, вместо да бъдат поздрав ен и за трезвото си решение и за волята да спестят на децата си невротизиращата атмосфера на семейния конфликт. Никой сякаш не си дава сметка, че разводът е всъщност промяна на посоката, тоест същото, каквото е и бракът ... Партньорите биха се колебали много.по-кратко да разтрогнат връзката си, ако знаеха, че действията им са одобрени - или поне не
са порицавани - от близките им и от обществото. Те удължават времетраенето на "нетърпимите" ситуации от .страх за да не бъдат осъдени от останалите.
